… Каютата, в която ни настаниха беше ужасна. На пода по балатума имаше кал. Чаршафите по леглата имаха черни следи, все едно са влачени по земята. Двете хавлии, които ни дадоха на рецепцията също бяха мръсни и миришеха ужасно. Банята вонеше на мухъл и застояло.
Хапнахме набързо, Лъчко си взе душ и като излезе каза:
– Сега се чувствам по-мръсен от преди да вляза да се къпя. Няма топла вода, пердето е мухлясало, вони отвратително…
Бях се отказала да се къпя, но два дни без баня ми идваха в повече.
Престраших се и влязох. Изкъпах се набързо, умората надделя и си легнахме.
Тъкмо бях започнала да се унасям и по високоговорителите започнаха да говорят за проблем. Беше около четири часа. Следващите думи бяха всички пасажери да се отправят към рецепцията. Започна да свири някаква сирена – няколо къси сигнала и накрая един по-дълъг. Това се повтори три или четири пъти, възможно е и след това да е продължило, но нямам спомени. В коридорите започна да се чува суматоха. Започнаха да блъскат по вратите и чухме, някой от екипажа, може би, да вика, че има пожар в гаража. Докато се почука на вратата ни, тя веднага се и отвори. Лицето на мъжа беше доста напрегнато. Каза ни веднага да ходим към рецепцията. Бях готова да тръгна, но Лъчко ме върна да си вземем и раничките. По коридорите имаше хора, които бяха тръгнали в обратна посока, макар, че то и от двете страни може да се стигне до рецепцията. Определено си мислех, че е нещо дребно, и скоро ще свърши. Бях решила, че като се успокои всичко ще слезем до гаража за да проверим какво е станало.
Стигнахме до рецепцията на срещуположната страна, от където се бяхме качили. В залата имаше много хора. Почти всички бяха с оранжеви жилетки.
Всичко се случваше сякаш на забавен каданс… Започнах да се притеснявам за двете си котета. Покрай нас мина, предполагам шофьор, който търсеше път към гаражите. Когато отвори вратата, която водеше надолу от там излезе огромен облак черен дим. Прималя ми. Усетих ужаса с цялото си тяло. Сълзи се стичаха по лицето ми. Започнах да усъзнавам, че всичко е съвсем реално, и че няма начин да слезем долу при тях. Опитвах да говоря с хората, които ни дадоха жилетки, но те виждайки ме че съм цялата в сълзи само се опитваха да ме успокоят, никой не обръщаше внимание какво се опитвам да обясня.
Продължаваха да идват още хора. Някой отпред вадеше от един гардероб жилетки и ги слагаше на новодошлите. Мозакът ми чертаеше всевъзможни сценарии как всичко приключва и ни пускат да слезем в гаражите. Наредиха ни да излезем навън. Събраха ни всички на една палуба на същия етаж. Зад нас имаше две пейки. В ляво се виждаше долната част на една спасителна лодка. 4-5 човека от екипажа стояха там и чакаха заповеди. Пред нас един човек го обличаха с огнеупорни дрехи, маска и ръкавици, приготвяха го да слезе в гаража. Чуваше се силно вода под налягане. Продължавах да си мисля, да се надявам, че ще успеят да загасят пожара.
Пристигнаха още хора. Наоколо имаше шофьори, които пушеха и видимо не вярваха на случващото се. Един човек отпред се опитваше да ни подреди в редици. Обясняваха как се пуска и спира фенерчето, което е закачено на жилетката.
Започнах да губя контрол. Осъзнах безпомощтта си да спася милите си съкровища. Една жена от екипажа ме видя и дойде да ме успокоява, мислейки, че съм се панирала, не можах да и обясня, че не ме е страх, а се притеснявам само и единствено за съдбата на котетата ми.
Лъчко ме притискаше силно към себе си и се опитваше да ме успокои. Започнах да изпадам в паника и да се оглеждам, дали няма някакъв начин да слезем в гаража. Забелязах, че много хора бяха прибледнели. Сигурно и аз съм изглеждала така. Не се уплаших, не осъзнавах какво ни чака, мислите ми бяха долу, в камиона, при Клео и Перси.
Чу се някакъв пронизитрлен шум, удар на желязо в желязо, някъде от спасителните лодки, може би са ги откачали, не знам. На палубата пред нас имаше две стълби, които водеха нагоре. Всички започнаха да се качват. Всичко ставаше някак машинално. Нямаше паника, нямаше викове, беше зловещо подредено. На горната палуба усетихме задушаващия дим. Огън все още не се виждаше.
Ние бяхме в задната част на кораба, на най-горната открита палуба, с гръб към носа му. От двете страни имаше стълби, които водеха към спасителните лодки. Хората бяха изпълнили цялата палуба. Зад нас имаше някаква тераса, където хора от екипажа издаваха някакви нареждания към тези до лодките. Брояха качилите се, смятаха общия брой.
В един момент, малко преди да стигнем до стълбите чухме, че трябва да спрем, нямало повече място. Обърнахме се към лодката в другия край, но тогава и там започнаха да спират хората. Виждах как първите горе на стълбите се бутаха и се опитваха да преминат. На палубата оставахме много хора – повече от половината.
Силен взрив разтърси палубата, последва го втори. Явно гръмяха гумите или резервоарите на горящите камиони. Чуха се викове на уплаха. След няколко секунди спря и тока. Настъпи зловеща тишина. Сцената от „Титаник“ оживя пред очите ми…
От терасата викаха на екипажа в лодките да качват още хора. Започна едно експедитивно придвиждане по тесните стълби. Беше зловещо. Чуваха се само напътствията на персонала. Всичко ставаше машинално. Бяхме повлечени от тълпата. Когато се качихме по стълбата и погледнах в спаситрлната лодка тя беше повече от претъпкана. Зад нас имаше още хора. Мислех, че няма да могат да ни съберат всички. Вътре имаше пейки на може би пет реда. Хората бяха седнали плътно един до друг. Имаше и много прави. Нямаше време да гледам къде стъпвам. С няколко крачки се озовахме в средата на лодката. Хората там ни направиха място и седнахме плътно един до друг. След нас влизха още. Имах чувството, че докато седнах и започнаха да спускат лодката. Беше страшно. Чувстваш се като в капан. Тази лодка се клатеше толкова силно, че очаквах всеки момент да се обърнем в морето.
Изведнъж се наклонихме силно на една страна. Всички започнаха да викат. Някакво въже се беше оплело и ние бяхме увиснали във въздуха. Едно от момчетата от екипажа взе джобно ножче от един от пътниците и се качи върху лодката да го отреже. Лодката полетя към водата и се залюля заплашително. Приземихме се тежко и силно се разлюляхме.
Включиха мотора и започнахме да се отдалечаваме от кораба, от последната надежда да спасим нашите мили котенца. Не можех да си намеря място. Не намирах никакво възможно решение.
Тогава видях кораба. Гледката ми спря дъха. Всички камиони на палубата горяха. Черен дим излизаше и от задната част на кораба, от мястото, където бяхме само преди няколко минути. Всичко беше нереално. Имах чувството, че наблюдавам всичко от някъде другаде. Не бях там. Бях някакъв страничен наблюдател, това сякаш не се случваше на мен.
Чуваше се моторът на лодката, но не знам дали се движехме. Наоколо явно имаше и други лодки, защото момчето което се беше подало навън говореше с някого. Бяхме седнали в ниското и нищо не виждах. Лодката се клатеше заплашително. Ако някой се изправеше започвахме силно да се клатим. Посъветваха ни да стоим неподвижно. На много хора им призляваше. Покрай нас минаваха и заминаваха катери. Отиваха към кораба явно да търсят някой да не е паднал зад борда.
Времето минаваше, а ние все още бяхме в нищото. Корабът гореше заплашително пред нас. Виждаше се другата спасителна лодка недалеч от нас. Имаше и катери.
По едно време до нас се доближи по-голям плавателен съд. Пуснаха въжена стълба и започнаха да помагат на хората да се качват по нея. По груби сметки в лодката е имало около 140 човека. Всеки път, когато се залюлявахме се блъскахме в корпуса на катера. Чуваше се неприятния звук на пропукване. Имах чувството, че ще се разбием на парчета. Всичко се случваше много бавно. Всеки път, когато издърпаха някого трябваха няколко секунди за да се успокои лодката. Беше доста рисковано, защото при едно по-силно поклащане рискуваха човекът на стълбата да падне между двете лодки. До колкото разбрах хората от втората лодка не са могли да ги изтеглят всичките по този начин.
Когато най-сетне се озовах на палубата претърсих с очи водата наоколо и гледката на горящия ферибот ме остави без дъх. Пламъците, които бяха обхванали цялата палуба се открояваха на фона на все още тъмното небе.
На всеки дадоха по едно пликче, вътре със станиолено покривало и ни накараха да седнем на земята на самата палуба. Катера се пълнеше с хора. Започваха да се търсят колеги. Викаха нечии имена. Започнаха да обикалят около нас и да издирват свои познати. Имаше налягали по палубата, които явно трудно са преживяли клатушкането в спасителната лодка. Изнесоха на ръце един от спасените.
След известно време започнаха прехвърлянето на хората от втората спасителна лодка. Двете моторни лодки обикаляха около горящия кораб, търсеха оцелели.
Ние стояхме неподвижно във водата и чакахме. Бяхме близо до брега. Надявах се, че ще дойдат кораби или хеликоптери и ще загасят пожара, но уви нищо не се случваше. Ферибота си гореше и всички се бяха изтеглили на разстояние от него. Никой не даваше никаква информация – какво ще правим, защо никой не идва… Екипажа от „Guardia di finanza“ мълчаха и вдигаха рамене.
Раздадоха ни вода. Започна да се съмва. Към осем часа катера прибра двете си моторници и тръгнахме. За къде? Не знаехме, никой нищо не казваше. Стопи се последната ми надежда, че ще потушат пожара и ще се върнем на кораба. В съзнанието ми изплува ужасната картина на горящия ни камион, а вътре малките невинни и беззащитни душички. Не можех да се примиря с мисълта, че ги изоставям и, че съм безсилна да направя каквото и да било.
Пътувахме около два часа, може и малко повече. Беше студено, духаше силен вятър. Бяхме се покрили с наметалата, бяхме премръзнали и изтръпнали, но ужасните сцени на горящите камиони бяха постоянно пред очите ми. Не можех да си обясня, защо през тези четири часа докато бяхме около кораба не се случваше нищо, защо не пробваха да го гасят. Защо никой нищо не предприемаше.
Наближихме остров Корфу. Вятърът утихна. Приближиха катера до брега. Започнаха да пускат хората по групи от десетина човека. На брега имаше много хора. Имаше линейка, полиция, военни, репортери, медицински персонал. Изпроводиха ни до една голяма палатка, явно пригодена за бежанци, защото отвън имаше висока ограда с бодлива тел. Отпред персонала беше с няколко списъка и ни отмяташе един по един.
Вътре беше пълно със столове, като в голямо кино. Имаше маси, където можеше да си вземеш кафе, сандвич и сок. Повечето хора говореха по телефона. Други се бяха събрали на групи и обсъждаха случилото се. Някои започнаха да проумяват какво са преживяли, други се радваха, че са живи, а трети като мен бяхме в някаквъв транс. Нямаше как да се зарадвам, че съм жива, нямаше как да се примиря със случващото се, нямаше как да проумея, че вече ги няма.. Надявах се…. Надявах се, че в ерата на толкова много техники и изобтетения няма начин този ферибот, толкова близо до брега да не може да бъде загасен. Оглеждах се и чаках някакви вести, но уви от никъде никой нищо не ни казваше. Стояхме затворени от всички страни в тази палатка без никаква информация нито какво се случва с кораба, нито какво ще се случва с нас.
Звъннахме на близките си, защото те знаеха, че пътуваме с този ферибот, а както беше започнало да се говори, че има изчезнали, щяха да се притеснят, ако не ни чуят.
Започнах да търся информация в интернет какво се случва с кораба. Вече бяха започнали да го гасят, но явно без много успех. За нас разбрах, че ферибот от Италия щял да дойде да ни вземе и да ни откара до Бриндизи, Италия и от там с друг ферибот да ни върнат в Игуменица. Стори ми се супер необмислено. Бяхме на 50 – 60 км от пристанището в Игуменица.
Обадихме се на момчето, което ни беше направило резервацията и той потвърди, че най – вероятно ще ходим първо до Италия, за да могат хората, които искат, да си продължат по пътя. Аз исках да остана и да чакам, надявах се на чудо…
Знам, че всеки би ми казал, че няма никакъв шанс да си видя котетата живи, но аз дори и сега се надявам. Докато не видя камиона, докато не видя какво е останало от него ще продължа да се надявам. Чудеса се случват. Как на третия ден след пожара 22 годишното русначе излезе по къси гащи, къс ръкав и джапанки, и нищо му нямаше – това не беше ли ЧУДО?!
Прекарахме деня прегърнати един в друг. В гърлото ми беше заседнала огромна буца и не можех да говоря. Хората наоколо се радваха, а аз не можех да спра да рева. Безсилието и неизвесността ме убиваха.
Следобед ни подредиха на опашка и проверявайки ни един по един ни изведоха навън. Там имаше автобуси. Не знаехме къде ще ни карат. Никой нищо не казваше. По – късно разбрахме, че ще ни настаняват в хотел и на другия ден ще ни върнат в Игуменица.
Автобусът ни остави пред някакъв хотел и си тръгна. Вътре обаче се оказа, че нямат места и се наложи да почакаме отвън да ни вземат. До колкото разбрах това го организирвала компанията Grimaldi.
Час по-късно вече ни бяха настанили в доста старинен хотел, но беше чисто и топло.
При следващия ни разговор с фирмата разбрахме, че ферибота може би ще го изтеглят тук на пристанището на Корфу и ще пробват да извадят всички камиони. Това ми даде надежда и то голяма.
Късно вечерта дойде и консулът ни от Солун. Обясни, че от България ще съдействат на тези, които нямат документи, както и ще ни осигурят превоз до България. Каза да чакаме в хотела, той ще дойде на другия ден.
Малко странно се чувства човек далеч от всички, на чуждо място, без нищо, с ръце в празните джобове. Чак вечерта започнах да осъзнавам какво ни се е случило. Притеснението за животинките ми беше изкривило реалността. Ако не беше то мисля, че щях да изпадна в паника и да се уплаша наистина много. Започнах да връщам лентата назад и осъзнах, че това всичко се бе случило и на нас. Не беше филм, не беше кошмарен сън, беше реалност, която промени всичко, целият ми живот. Вече ги нямаше, вече нямахме дом, защото камиона беше нашия.
Представете си, че се събуждате, виждате, че всичко гори и нямате време да вземете нищо – трябва бързо да избягате. Излизате навън и пред вас гори къщата ви, целият ви живот, всичко….
Едва ли някой някога си представя подобна картинка. Едва ли някой си мисли, че това може да се случи и на него, но уви…. Случва се! И не само на нас. На кораба имаше почти триста души. Уви някои не се спасиха. Седем българи са все още в неизвестност. Вече десет дена ги търсят сред останките от камионите.
Очаквах да ни потърсят, очаквах да ни разпитат. На острова бяхме 36 часа. Никой не ни попита с какво пътувахме на ферибота, къде ни е паркиран камиона, какво загубихме?! Знаем ли някой да е останал да спи в гаража. Какви камиони или коли имаше паркирани до нас, дали не сме забелязали нещо странно, къде сме били когато е избухнал пожара. Дали нямаме нужда от нещо.
Странно ми е, че докато бяхме на острова никой от българите не каза да са го разпитали. Ако всеки от нас беше обяснил къде е паркирал, какви камиони е имало до него, много по-лесно биха открили къде може да има заклещени хора, но уви…
Може би аз не разбирам от кризисни ситуации, може би има други по-важни процедури, за които нищо не знам, но всичко в този пожар намирисва, и то не на пушек, а на нещо гнило….
Надявам се нищо да не бъде потулено, но се съмнявам. Там става въпрос за пари, много пари, за интереси и политики. Там човешкия живот е поставен на заден план. Имам гадното усещане, че нещо е трябвало да се прикрие, дано не съм права и открият оцелели, дано ми открият малките съкровища…
Когато преживеете такава трагедия, много неща в живота започват да губят своя смисъл!
💛 Зори
⭐⭐⭐⭐⭐
Zoriginal 