– Още 10 минути и тръгваме. Има много баири и както сме тежки, доста ще ни забавят. Накрая ще изтървем кораба!
– Имаме време, входа на пристанището затваря чак в 12.
Телефона звънна. Обади се момчето от фирмата, където правим резервацията за „големият мост“, двата кораба, единият от Гърция, Игуменица до Италия, Бриндизи и другия от Чивитавекия до Испания, Барселона.
– Ще стигнете ли за кораба, нали вие се притеснявахте, че може да не успеете?
– О, със сигурност, имаме още два – три часа до пристанището, ще сме там навреме!
17.02.2022 година, минаваше четири следобед, оставаха около 300 километра до Игуменица. Малко след касите за плащане на магистрална такса имаше Кантина, където спираха и тръгваха коли и камиони. Всеки вземаше нещо за хапване и продължаваше. Момичето на бараката беше българка. Приготви ни два хубави и големи сандвича. Хапнахме и продължихме по пътя си.
Карах бавно по магистралата, защото тук дупките са огромни и доста дълбоки. Залязващото слънце обагряше небето в лилави нюанси. Последните му лъчи нежно помилваха двете ни прекрасни котета – Перси и Клео. Най-красивите малки принцеси се разхождаха по таблото и се протягаха блаженно, търсейки удобно местенце да се сгушат и да заспят.
Пристигнахме на пристанището около осем и половина. На входа, където влизат товарните автомобили има правило, че само единият шофьор влиза с камиона, за да се направи проверка на стоката, да се огледа отвсякъде за нелегални емигранти. Аз отидох до входа за пътници, който се намира наблизо. На касите на Grimaldi нямаше много хора. Взех бланката, която се попълва за издаване на билет и започнах да попълвам в телефона си формуляра за ковид, който изисква Италия.
Още не бях прехвърлила първите две страници и се появи Лъчко. Показа ми бележката от кантара – 40 020 кг. Малко се притеснявахме, че може да сме претоварени – карахме повече от 22 тона киви, но всичко беше просто перфектно. Обясни, че полицаят на входа се качил да проверява кабината, но като видял Клео забравил и за проверката и за всичко. Много и се радвали.
Попълних QR формата, написах данните на камиона, на товара и нашите имена в бланката и отидохме на гишето да си вземем билетите.
Имаше един шофьор до нас, на когото не можаха да потвърдят резервацията и му обясняваха, че трябва да се обади на шефа си – дано не е успял…
В залата беше топло. Бях се изнервила от попълването на онлайн формата. Бързах да се върнем в камиона. Минахме проверката на документите и билетите и излязохме навън. Този път ми се стори, че няма толкова много камиони. Това беше нашето трето пътуване за тази година. С този кораб плавахме през 2017 година, но тогава той беше все още в доста добро състояние – ето няколко кадъра от тогава:
На седми януари тази година бяхме тук. Тогава обаче целия плац беше пълен с камиони, имаше и много коли. Корабът беше толкова претъпкан. По стълбите, в коридорите навсякъде имаше хора. Спяха върху надуваеми дюшеци, върху одеала и чанти. Заведението на кораба беше пълно. Със сигурност много от шофьорите бяха останали в кабините на камионите си, много повече от сега…
Паркирахме пак на третия етаж, но в задната част на паркинга, където е открито, срещу местата, където бяхме сега. Стояхме повече от час на рецепциата заедно с още 5 двойки и чакахме за каюта. Шофьорите идваха един след друг, питаха ги каква националност са и им даваха каюта при други трима непознати. За този час много от тях се връщаха и молеха да им сменят каютата, беше много неприятно, упасявах се, че за нас няма да има място.
След дългото чакане получихме ключа-карта за каютата, а тя беше от „луксозните“ – вътре имаше люк, бюро и даже телефон. Имаше две легла, а третото беше вдигнато. Явно беше, че тази каюта не беше използвана често, беше доста запазена, но уви не беше чистена…
На 21.01 беше нашето второ пътуване. Корабът тогава много закъсня. Качихме се към четири сутринта, паркирахме на четвърто ниво, точно на носа на кораба. На следващия ден изтървахме втория кораб, по много странен начин, но това е друга история…
Камионът ни беше паркиран в ляво от изхода на терминала. Опитахме да се придвижим зад наредените в редица камиони, но имаше три коли от пристанището, спрени и с отворени врати. Служители от пристанището бяха погнали няколко емигранти. Когато се изместиха паркирахме ние и се настроихме да чакаме, не се надявах кораба да дойде навреме, той винаги закъснява. Мислех да се качим, да се изкъпим, ако става банята и да слезем да спим в камиона.
Клео се беше излегнала на масичката на предното стъкло и се опитваше да спи, но чайките, които прелитаха я стряскаха и тя така сладко се опитваше да ги хване, че ние се заливахме от смях. Ревнивата Перси като видя, че не е център на вниманието побърза да се настани до Клео, легна по гръб и зачака да си я погаля, както прави винаги, когато се почувства пренебрегната. Бях си сложила телефона там при тях и гледах сериал, но уви не ми се получаваше, те си искаха вниманието.
Изненадах се, когато камионите пред нас потеглиха. Този път корабът пристигна навреме. Навън някава сянка се мушна между двата камиона пред нас. След него тичаха хората от пристанището – явно още някой се беше промъкнал през охраната. Бяхме доста назад на опашката. Когато застанахме на първа линия видях два кораба паркирани един до друг, този на Grimaldi и SuperFast. Бяхме чували, че той е по-добър, но и по-скъп. С тези цени на товарите няма как да си позволим този лукс…
Попитаха дали сме на температура (дали сме с хладилен товар, за да пуснат агрегата на ток), и ни насочиха към рампата вдясно, която се качва към третия етаж. До нас маневрираше камион Volvo, който беше нов, както и ремаркето му. Джантите му светеха и макар, че не е присъщо за мен да се заглеждам, определено ми привлече погледа.
Когато се качихме насреща вече имаше два или три реда камиони, чиито кабини бяха обърнати с лице към входа. Хората, които помагаха и напътстваха шофьорите бяха пръснати из целия етаж и викаха по странен и познат за нас вече начин. Един от тях ни посрещна и ни поиска евро за кафе, стана ми много смешно, защото това за мен е запазена марка на митничарите в Сърбия.
Завъртяхме камиона обратно и паркирахме на разстояние един камион от стената – точно срещу входа. Прибрах огледалото от моята страна. Перси се беше излегнала на леглото и мъркаше доволно. Клео все още беше върху масичката и спеше блаженно – нея малко неща могат да я обезпокоят. Бях им напълнила купичката с вода, бях им сложила храна и бях приготвила по една раничка за нас. В нея имаше по едни джапанки, защото ни е гнус да стъпваме боси в банята, четка, паста за зъби, бельо и сапун.
Котетата не ги сваляме на този кораб, защото е много мръсно и няма как да ги опазим да не слязат на земята в каютата. Самото пътуване е по-малко от девет часа и те определено се чувстват по-спокойно в камиона, все пак това е техен дом от три години. Ако бяхме паркирали някъде долу и нямаше открито пространство щяхме да ги вземем с нас, а и си мислех да слезем да спим при тях.
На кораба, който пътува от Италия за Испания те са задължително с нас, но там е чисто и никога не сме имали проблеми. Това са кадри от последното ни пътуване до Барселона:
Лъчко слезе, защото от неговата старана още нямаше паркиран камион. Подадох му раничките и му казах, че ще сляза от моята страна, но уви, не успях. Аз съм висока, но сравнително слаба, определено нямаше начин да сляза. Отворих вратата, колкото беше възможно и с крак придърпах чехлите си, които стоят на най-горното стъпало. Побързах да сляза, защото вече бяха влезли още два камиона на етажа.
Включиха тока на хладилния агрегат. Лъчко дори изкара бележка (термолента) за да провери дали всичко е наред. Отпред се бяха събрали няколко шофьора и чакаха да паркират всички наоколо. Нормално всеки се притеснява за камиона си, та това е нашият дом, целият ни свят.
До нас паркира бял камион с хладилно ремарке. Шофьорът спря „на една боя разстояние“ от задния камион.
Клео продължаваше да спи на стъклото. Цялата тази шумотевица навън изобщо не можеше да я притесни. Перси не се виждаше, сигурно спеше на леглото, сега то цялото беше нейно, нямаше нужда да го дели с никого.
Изчакахме да паркират още няколко камиона, на нашата редица и срещу нас. Качи се и един камион нагоре към четвърто ниво, но Лъчко после каза, че той е останал на самия вход за горното ниво. Пред нас спряха една каравана и едно камионче с ремарке за коли.
Асансьора беше отляво, близо до входа към трето ниво. От другата страна имаше асансьор и стълби, но на входа към тях имаше паркиран камион.
Качихме се с асансьора на четвъртия етаж на рецепцията. Беше спокойно, нямаше много хора. Веднага ни дадоха каюта – 474 – та. Отидохме в бара и си взехме по един сандвич и по една бира.
Тръгнахме да обикаляме за да намерим каютата си, тя беше на същия етаж.
„Най-важните неща в живота, всъщност не са нещата!“
💛 Зори
⭐⭐⭐⭐⭐
Zoriginal 